РЕШЕНИЕ
№…………..../……….01.2026 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публично съдебно
заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година, в
състав:
СЪДИЯ: МАРИЯ К. ТЕРЗИЙСКА
При участието на секретар
Албена Янакиева
като разгледа докладваното от съдията
т.д.№ 718/2018 г. по
описа на съда
за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството по делото се развива по искова молба на „Юробанк
България“ АД, с която са предявени искове по реда на чл. 422 ГПК за
установяване съществуването на вземане против ответниците по издадена Заповед №
9422/14.11.2917г. за изпълнение на парично задължение в производството по ч.
гр. дело № 17210/2017г. по описа на ВРС, както следва:
1.
64 413,29лв. – присъдена главница,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда –
10.11.2017г. до окончателното изплащане;
2.
12 934,07лв. – присъдена договорна
лихва върху главницата за периода от 02.01.2016г. до 19.09.2017г.;
3.
1 593,07лв. – наказателна лихва,
на осн. чл. 4 ал.4 от договора за периода от 02.01.2016г. до 29.10.2017г.;
4.
270,05лв. – такси за периода от
02.01.2016г. до 29.10.2017г.;
5.
132лв. – нотариални такси,
всички дължими по
Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL
10957/21.06.2006г., изменен с Допълнително споразумение от 10.07.2009г.,
Допълнително споразумение от 29.06.2010г., Допълнително споразумение от
07.07.2011г., Допълнително споразумение от 02.08.2012г., Допълнително
споразумение от 21.03.2014г., Допълнително споразумение от 14.10.2014г. и
Допълнително споразумение от 27.05.2017г.
Ищцовата страна твърди, че по силата на сключения договор за кредит за
рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL 10957/21.06.2006г. предоставил на кредитополучателите
(солидарни длъжници) В.Г.Н. и С.Г.Н. паричен кредит в размер на 75 330лв., обезпечен с договорна
ипотека. Към договора за кредит били сключени и седем допълнителни
споразумения, както следва: от 10.07.2009г., 29.06.2010г., 07.07.2011г.,
02.08.2012г., 21.03.2014г., 14.10.2014г. и от 27.05.2015г. С първото
допълнително споразумение било заменено обезпечението по кредита. С останалите
били уговаряни гратисни периоди за облекчено плащане на дълга и промяна в дължимите
главници и лихви, а към допълнителното споразумение от 21.03.2014г. е приложена
и Методология за определяне на референтния лихвен процент (РЛП) Прайм. С последните две допълнителни
споразумения било уговорено, че РЛП ще се определя от шестмесечния Софибор.
Индивидуализира по основание и размер всяка една от заявените претенции. Твърди
още, че въпреки многократно предоговаряните месечни плащания по кредита,
кредитополучателите не са заплащали на банката дължимите месечни вноски по
кредита, за периода, посочен в извлечението от счетоводните книги, като считано
от 02.01.2016г. са изпаднали в забава. С нотариална покана, връчена на
19.09.2017г. в хипотезата на чл. 47, ал. 5 ГПК, всички вземания на банката по
договора за кредит били обявени за предсрочно изискуеми. До обявяването на
кредита за предсрочно изискуем непогасени били 22 вноски по главницата и
лихвата. Независимо от това, кредиторът предоставил нова възможност на
длъжниците доброволно да погасят задълженията си, изпращайки ново уведомление
чрез ЧСИ, но и тя била безуспешна. На 10.11.2017г. банката подала заявление за
издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл.
417, т. 2 и чл. 418 ГПК.
Ответниците В.Г.Н. (приживе) и С.Г.Н. са подали отговор на исковата
молба в законоустановения срок. Не оспорват твърдението на ищеца, че между
страните по делото е сключен договор за кредит за рефинансиране и ремонт на
недвижим имот № HL
10957/21.06.2006г. и допълнителните споразумения към него, но оспорват тяхната
валидност. Твърдят, че разпоредбите на чл. 4, ал. 2 и ал. 6 от договора за
кредит са нищожни на осн. чл. 26 ЗЗД вр. чл. 147, ал. 1 ЗЗП, чл. 143, т. 10 и
т. 12, предл. второ от ЗЗП и чл. 58, ал. 2 ЗКИ, поради противоречие с морала и
добрите нрави, както и липса на съгласие. Цитираните разпоредби не са били
индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146 ЗЗП, тъй като същите били
изготвени предварително от банката и кредитополучателите не са имали възможност
да влияят върху съдържанието им. В обобщение излагат, че цитираните клаузи от
договора за кредит са едновременно неясни и създават значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителите. Считат, че без
посочването на обективни критерии за промяна на лихвения процент, на банката е
дадено изключителното право да го променя, без възможност за контрол. Нищожни са и допълнителните споразумения
(изрично цитирани в отговора) с твърдения, че след изтичане на периода на
фиксирана лихва, годишния лихвен процент е бил увеличен от страна на банката без да са налице
основания за това, което направило невъзможно обслужването на кредита. Това
принудило длъжниците да сключват допълнителни споразумения, чрез които
положението им се влошило значително, както по отношение на размера на главницата
по кредита, така и на заплащаната лихва, като включително се стигнало и до
анатоцизъм. Споразуменията са нищожни на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като чрез
тях банката се опитва да получи съгласие по отношение на действия, които се
основават на нищожни клаузи. Посочват конкретни текстове от допълнителните
споразумения, които се отнасят основно до предоговаряне на лихвите, съответно
размера на месечните погасителни вноски. Оспорват се и твърденията на ищеца за
редовно връчване на нотариалната покана за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Твърдят, че са допуснати нарушения в процедурата по залепване на уведомление,
вкл. за недопустимост на връчването чрез ЧСИ. Правят възражение и за изтекла
погасителна давност на вземанията, предмет на иска.
В подадена в срока по чл. 372 ГПК допълнителна искова молба ищецът счита възраженията на ответниците за
нищожност на процесния договор за кредит за неоснователни. Оспорва чл. 4, ал. 2
и чл. 4, ал. 6 от договора да са нищожни поради противоречи със закона, с
добрите нрави или поради липса на съгласие. Не счита също, че е налице неяснота
или неопределеност при изчисляването на договорния лихвен процент. За невярно
определя твърдението, че липсва методология за определяне на БЛП. Неоснователни
са и възраженията на ответниците за нищожност на допълнителните споразумения.
Неоснователни са и твърденията им, че не е настъпила предсрочната изискуемост
на кредита, поради нередовност на връчването. Такова е и възражението им за
изтекла давност.
В подадения в срока по чл. 373 ГПК отговор на допълнителната искова
молба ответниците поддържа изложените първоначално аргументи.
Поради настъпила смърт в хода на производството на В.Н., С.Н. е
конституирана като страна и в качеството на наследник по закон.
В съдебно заседание ищцовата страна не изпраща представител, но писмено,
включително в защита по спора, поддържа исковете и претендира разноски.
Ответницата не се представлява в съдебно заседание. Чрез проц.
представител моли исковете да се отхвърлят като неоснователни и недоказани по
подробно изложени съображения в писмена защита.. Адвокатът отправя искане за
присъждане на разноски за осъществена безплатна правна защита.
Съдът като съобрази предметните предели на производството, доводите на
страните, след анализ на доказателствения материал и по вътрешно убеждение
приема за установено следното от фактическа
и правна страна:
По заявление на „Юробанк България“ АД е издадена Заповед №
9422/14.11.2917г. за изпълнение на парично задължение в производството по ч.
гр. дело № 17210/2017г. по описа на ВРС, с която ответната страна разпоредено
да заплати на кредитора следните суми, произтичащи от договор за кредит за
рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL 10957/21.06.2006г.:
1.
64 413,29лв. – главница, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 10.11.2017г. до
окончателното изплащане;
2.
12 934,07лв. – договорна лихва
върху главницата за периода от 02.01.2016г. до 19.09.2017г.;
3.
1 593,07лв. – наказателна лихва,
на осн. чл. 4 ал.4 от договора за периода от 02.01.2016г. до 29.10.2017г.;
4.
270,05лв. – такси за периода от
02.01.2016г. до 29.10.2017г.;
5.
132лв. – нотариални такси.
Поради депозирано от
длъжника възражение и след указания на заповедния съд, в срока по чл. 415 от
ГПК е предявена и настоящата установителна претенция.
Съдът е приел, че са
безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: сключването на
Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL
10957/21.06.2006г., изменен и допълнен с Допълнително споразумение от
10.07.2009г., Допълнително споразумение от 29.06.2010г., Допълнително
споразумение от 07.07.2011г., Допълнително споразумение от 02.08.2012г.,
Допълнително споразумение от 21.03.2014г., Допълнително споразумение от
14.10.2014г. и Допълнително споразумение от 27.05.2015г.
Според договора и
съгласно ССЕ, заключението по което съдът кредитира като обективно и
компетентно дадено, кредитът е усвоен на три транша, както следва: 1/ на
29.08.2006 г. сума в размер на 29 656.00 лева; 2/ на 08.09.2006 г. сума
27404.00 лева и 3/ на 12.09.2006 г. – 18270.00 лева. Общо предоставения кредит
на ответника е в размер на 75 330 лева, съответен на уговорения в чл. 1
ал.1 от договора, от които 29 656 лева за рефинансиране на кредит в ОББ АД
и остатъкът - за ремонт на индивидуализиран в чл. 1 ал.3, недвижим имот.
Според текста на чл. 6 ал.1 от договора, крайният срок по основната
престация за погасяване на кредита е 216 месеца (18 години), считано от датата
на откриване на заемната сметка по кредита. Според приложения документ на л. 16
от делото, сметката е открита на 29.08.2006 г. С оглед първата падежна дата по
погасителните планове по делото, а именно 29.09.2006 г., следва да се приеме,
че срокът на договора е до 29.08.2024 г. Трябва да се посочи, че крайният срок
не търпи промяна в нито едно от допълнителните споразумения.
Възнаградителната лихва и начинът й на определяне, както и промяната в
лихвения процент е посочен в чл. 4 ал. 2 и ал. 6 от договора. В последващо
сключеното споразумение от 02.08.2012 г. аналогични клаузи се съдържат в чл. 4
ал.2, чл. 5 ал.1 и чл. 10. Действителността на всички тези клаузи, както и на
споразумението от 14.10.2014 г. и от 27.05.2015 г. е отречена със сила на
пресъдено нещо. В тази връзка съдът е указал на страните, че на осн. чл. 299 от
ГПК зачита Решение № 446878/09.07.2018 г.
на СРС по гр.д. № 29031/2016 г., и постановените в хода на инстанционната
проверка Решение № 260692/04.05.2023 г. по възз.гр.д. № 6910/2019 г. на СГС и
Решение № 127/08.05.2025г., постановено по к. търг. дело № 195/2024г. по описа
на ВКС, в сила от 08.05.2025 г., с което са признати за недействителни като
неравноправни, на осн. чл. 26 ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл. 146 ал.1, вр. чл.
143 от ЗЗП клаузите на чл. 4, ал. 2 и ал. 6 от Договор за кредит за
рефинансиране и ремонт на недвижим имот № HL 10957/21.06.2006г., клаузите на чл. 4, ал.
2, чл. 5 ал. 1 и чл. 10 от Допълнителното споразумение от 02.08.2012г. към
него, Допълнително споразумение от 14.10.2014 г. и Допълнително споразумение от
27.05.2015 г.
В предходно развилото се производство не е изследван въпроса за
действителност на клаузи от допълнителните споразумения от дата 10.07.2009 г.,
29.06.2010 г., 07.07.2011 г. и 21.03.2014 г. Първото от тях е ирелевантно за
спора, доколкото урежда въпроси относно обезпеченията по кредита. В
споразуменията от 2010 и 2011 г. текстовете в чл. 4 ал.2, чл. 5 ал.1 и чл. 10,
без изключение са идентични по съдържание с прогласените за нищожни в
споразумението от 2012 г. Идентични по съдържание на прогласените за
недействителни са и клаузата на чл. 4, ал.2 и чл. 9 от споразумението от
21.03.2014 г. При засилената потребителска защита и задължението на съда
служебно да следи за недействителност на клаузите в договорите с потребителите,
преценка различна от тази, установена със СПН, е необоснована. Същите са
недействителни като неравноправни, на осн. чл. 26 ал.1, предл.1 от ЗЗД вр. чл.
146 ал.1, вр. чл. 143 от ЗЗП.
Недействителна като неравноправна на горепосоченото основание е и
клаузата на чл. 4 ал.4 от договора за кредит от 2006 г., доколкото в
компонентата участва възнаградителната лихва по чл. 4 ал.2, прогласена за
недействителна Според текста, при просрочие се дължи наказателна лихва в размер
на сбора от лихвата за редовна главница, договорена за съответния период на
издължаване на кредита, съгласно ал.1 и ал.2. Като се съобразява и практиката
на СЕС по тълкуването на чл. 6, §1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. (решение на СЕС по дело С-618/10; по дело С-26/13, по дело
С-125/18, а именно че когато националният съд приеме дадена клауза за
неравноправна, респективно нищожна, този съд не може да измени договора,
преразглеждайки съдържанието на клаузата, налага се извод, че клаузата не
следва да се прилага. Следователно е невъзможно да се приложи спрямо лихвата за
просрочие, като компонент при формирането й, първоначално договорения лихвен
процент по договора и наказателната лихва в размер на 1593.07 лева, начислена
за периода 02.01.2016 г. – 29.10.2017 г. съдът приема за недължима.
Що се отнася до претендираните от банката 270.05 лева – такси за периода
02.01.2016г. – 29.10.2017 г., същите, според уточненията, направени в молба от
19.07.2018 г. (л. 85 по делото) са начислени за администриране на просрочен кредит,
на осн. т.9 от допълнителното споразумение от 27.05.2015 г., чиято
недействителност е установена със СПН в предходно развилото се производство,
което води до извод за неприложимост на клаузата и недължимост на тези суми.
Поради горното неоснователни са всички възражения на ищцовата страна,
поддържани в писмената защита за валидност на клаузите от споразуменията от
29.06.2010 г. и от 07.07.2011 г., а що касае соченото допълнителното
споразумение от 2017 г., то такова между страните не е сключвано (касае се за
допусната от съда техническа грешка в доклада при изписване датата на
споразумението от 27.05.2015 г., прогласено за нищожно с решението на СРС).
По въпроса за установяване размера на дължимите суми от страна на
потребителя, съдът е допуснал съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение
кредитира като обективно и компетентно дадено.
Според същото, сумата на отпуснатия и усвоен кредит е в размер на 75330
лева. Установява се също така, че общо внесената от потребителя сума за
погасяване на кредита (главници, лихви и такси) е в размер на 59 962.43
лева. Тази сума, както констатира експертизата е била отнасяна и за погасяване
на възнаградителни лихви. Сума в размер на 20191.75 лева, ведно със законната
лихва от 31.05.2016 г. е възстановена на ответницата, като платена при начална
липса на основание (чл. 55 ал.1 предл.1 от ЗЗД) възнаградителна лихва за
периода 29.05.2011 г. – 31.12.2015 г., с влязлото в сила решение на СРС.
Обстоятелството дали към момента тази сума е действително заплатена от
банката, след влизане в сила на решението по преюдициалното производство, е
ирелевантно за настоящото, противно на поддържаното от ответната страна, която
разполага със способите на индивидуалното принудително изпълнение за нейното
събиране.
При неприлагане на недействителните клаузи касателно възнаградителните
лихви и капитализирането на главницата, внесената от ответницата сума от
59962.43 лева, след като се съобразява, че част от нея в размер на 20191.75
лева вече е възстановена на потребителите с влязлото в сила решение на СРС,
т.е. разликата, трябва да се отнесе за погасяване на главницата. Няма как, при
запретата за допускане на неоснователно обогатяване да се сподели виждането на
ответната страна, че настоящият съд не трябва да съобразява формираната СПН по
спора с правно основание чл. 55 ал.1, предл.1 от ЗЗД и възстановената сума да
се отнася от съда, за погасяване на главница.
Затова съдът съобразява допълнителното заключение по ССЕ в неговия трети
вариант, при който непогасеният остатък от главницата по договора за кредит
възлиза на 35559.32 лева, а първата непогасена вноска за главница, след
изчерпване на средствата в компонент „надвнесени суми“ е на 29.03.2016 година.
Към датата на сезиране на заповедния съд 13.11.2017 г. кредитополучателят е в
просрочие плащането на вноски за главница.
Според чл. 18 ал.1 от договора за кредит, при непогасяване на коя да е
вноска по кредита, банката може да упражни правото си да направи кредита
предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на
чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за
вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й.
Това право кредиторът е упражнил. В кориците на заповедното производство
се съдържат доказателства за обявяване предсрочната изискуемост на вземането
преди подаване на заявлението в съда.
Представена е нотариална покана до длъжниците, рег. № 8586/19.07.2017
г., на Нотариус № 040, с район на действие – РС – София, в която се съдържа
недвусмислено изявление на банката, че упражнява правото си да обяви за
предсрочно изискуеми вземанията си по Договора, поради неизпълнение на
задълженията на длъжниците по него.
Нотариалната покана е връчена на адрес в гр. Варна, ул. „Мир“, № 81, който
съвпада с регистрирания постоянен и настоящ адрес на длъжника, установено от
заповедния съд при извършена справка в НБД, съдържаща се в заповедното
производство.
Видно от представените 2 бр. разписки от 05.09.2017 г., към нотариалната
покана, посещения на адреса са осъществени на 01.08.2017 г., 21.08.2017 г. и на
05.09.2017 г. като при последното е залепено уведомление по реда на чл. 47 ГПК,
след като е установено, че длъжниците пребивават на адреса. Представените 2 бр.
разписки от 19.09.2017 г., доказват, че след изтичане на 14-дневния срок и
неявяване на лицата да получат нотариалната покана, е приложена фикцията на чл.
47, ал. 5 ГПК и нотариалната покана е приета за редовно връчена. Към
горепосочените релевантни момени ГПК не съдържа задължение за връчителя да
посещава адреса три пъти, в границите на един месец, каквито изисквания са
въведени с изменението на чл. 47 ГПК, с Д.в. бр. 86/27.10.2017 г., които обаче
имат действие само напред във времето. Въпреки това, на адреса на длъжниците е осъществено
трикратно посещение в рамките на месец, в това число ответницата Н. е била
уведомена и по телефон за наличието на книжа за получаване.
Поради това съдът приема за доказан факта на настъпила предсрочна
изискуемост на кредита към момента на сезиране на заповедния съд.
При това искът за главница е основателен до размера от 35559.32 лева по
вече изложени мотиви и неоснователен за горницата до заявената претенция от
67 413.29 лева. Върху тази главница се следва и лихва за забава, считано
от сезиране на заповедния съд до окончателното изплащане на сумата. С оглед
изискуемостта на първата непогасена вноска за главница в м. 03.2016 г., и
предвид приложението на общата погасителна давност по чл.110 от ЗЗД , към
датата на образуване на ч.гр.д. № 17210/2017 г. на ВРС, нито коя да е падежирала
вноска за главница, нито остатъкът по главницата след обявяване на предсрочната
изискуемост, не е погасена по давност, както неоснователно се поддържа от
ответната страна.
Неоснователни са исковете в цялост досежно претендираните
възнаградителни, наказателни лихви и такси, начислени по т.9 от допълнителното
споразумение от 2015 г.
Що се отнася до направените разходи от банката по връчване на
нотариалните покани в размер на 132 лева, същите биха били дължими, ако банката
бе доказала плащане. В заповедното производство по ч.гр.д. № 17210/2017 г. са
представени сметка фактура № 11130/04.09.2017 г. , издадена от нотариус С.С.за
начислена сума от 84 лева с ДДС с посочен начин на плащане – платежно
нареждане, но отсъстват доказателства за нейното плащане. По представена
сметка-фактура № 64406/19.07.2017 г. от нотариус И.Н., се установява
задължаване на банката с обща сума от 216 лв., но в графа вид на услугата са
посочени множество такива. Сумата не е разбита детайлно и отсъства яснота каква
част се отнася до извършени нотариални услуги в полза на кредитора по
конкретното вземане.
Така, сумата, за която вземането за главница следва да бъде прието за
установено е в размер на 35559.32 лева (18181.19 евро). Съществуването на
вземане за главница за горницата до въведената с исковата молба от
67 413.29 лева (34467.87 евро), както и за всички останали претенции по
пера, а именно: 12 934.07 лева (6613.08 евро) – договорна лихва върху редовна
главница за периода 02.01.2016 г. – 19.09.2017 г., 1 593.07 лева (814.52
евро) – наказателна лихва за периода 02.01.2016 г. – 29.10.2017 г., 270.05 лева
(138.07 евро) – такси за периода 02.01.2016 г. – 29.10.2017 г., 132.00 лева
(67.49 евро) – нотариални разноски, е недоказано и съответно установителните искове
- неоснователни.
По разноските:
Разноски при този изход от спора се следват и на двете страни. Съдът не
споделя виждането, застъпено от проц. представител на ответника в писмената
защита, че в тежест на потребителя - ответник не трябва да се възлагат разноски,
позовавайки се на т. 99 от Решение на СЕС по съединени дела С-224/19 и
С-259/19. Тези решения не са относими към конкретния казус, доколкото са
приложими към инициирано производство за защита пред съд от потребителя, в
чиято тежест не следва да се възлагат разноски когато искът е доказан по
основание, респективно са изцяло релевантни към преюдициалното производство.
Разрешението по делата на СЕС е в смисъл, че в тежест на потребителите - ищци не следва да се
възлагат разноски съразмерно с отхвърлената част от иска, но се присъждат
съобразно уважената.
Общият материален интерес по исковете е в размер на 82 342.48 лева.
В уважената част, база за определяне разноски за ищеца е 35 559.32 лева. В
отхвърлената част, база за изчисляване разноските за ответника е 46783.16 лева.
За заповедното произвоство, от общо направените 3765.02 лева, на банката
се следват 1625.91 лева (831.31 евро). За исковото производство, банката
представя списък по чл. 80 от ГПК за изплащане на разходи в размер на 1730.76
лева за държавна такса и 800 лева за ССЕ, или общо сума в размер на 2530.76
лева. Списъкът не съдържа изявление за възстановяване на разходи за адвокатска
защита. На база уваженият размер от исковете, присъжда се сума в размер на
1092.90 лева (558.79 евро).
Ищецът е задължен за разноски за ССЕ, за които съдът е удължил срока за
плащане с представяне на доказателства, до 08.01.2026 г. вкл. като е проявена
процесуална пасивност и сумата ще се събере по реда на чл. 77 от ГПК. Дължимият
остатък е в размер на 1314.02 евро.
На ответната страна се следват разноски съобразно отхвърлената част от
исковете. Претендира се адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ. При общ материален интерес от 82342.48 лева, минималният размер,
определен по реда на чл. 7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа е 7237.39 лева. На база отхвърлена част от иска, дължимата
сума в полза на адв. Р.И. е в размер на 4111.95 лева (2102.41 евро). В молба,
вх. № 262410/14.11.2025г. ищецът отправя изявление за прекомерност само в
хипотеза на претендирано адвокатско възнаграждение над минималния по Наредбата,
поради което и отсъства условие за произнасяне по същото.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, по
предявения по реда на чл. 422 от ГПК, вр. чл. 430, ал.1 от ТЗ иск, че в полза
на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК 000694749, гр. София съществува вземане срещу С.Г.Н.,
ЕГН **********,***, лично и в качеството на наследник по закон на починалия в
хода на производството В.Г.Н., ЕГН **********, по издадена Заповед №
9422/14.11.2917г. за изпълнение на парично задължение в производството по ч.
гр. дело № 17210/2017г. по описа на ВРС, за
сумата от 35559.32 (тридесет и пет хиляди петстотин петдесет и девет и 0.32)
лева с равностойност 18181.19 (осемнадесет хиляди сто осемдесет и едно и 0.19)
евро – главница по Договор за кредит за рефинансиране и ремонт на недвижим
имот № HL 10957/21.06.2006г., ведно със законната лихва от сезиране
на заповедния съд - 10.11.2017г. до окончателното изплащане като отхвърля предявените искове за приемане
установена дължимостта на останалите суми, за които е издадена Заповед №
9422/14.11.2917г. за изпълнение на парично задължение в производството по ч.
гр. дело № 17210/2017г. по описа на ВРС както следва: 1/. на главницата - за
горницата до 67 413.29 лева (34467.87 евро), 2/. на 12 934.07 лева
(6613.08 евро) – договорна лихва върху редовна главница за периода 02.01.2016
г. – 19.09.2017 г., 3/. на 1 593.07 лева (814.52 евро) – наказателна лихва
за периода 02.01.2016 г. – 29.10.2017 г.,4/. на 270.05 лева (138.07 евро) –
такзи за периода 02.01.2016 г. – 29.10.2017 г., 5/. на 132.00 лева (67.49 евро)
– нотариални разноски, поради неоснователност.
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК 000694749, гр.
София, да заплати на адв. Р.Х.И., ЕГН **********, сумата от 2102.41 (две хиляди сто и две и 0.41) евро
(4111.95 лева) за оказана безплатна правна помощ – процесуално представителство
по делото, на осн. чл. 38, ал.1 т.2 от ЗАдв. и на осн. чл. 78 ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА С.Г.Н., ЕГН **********,*** да заплати на „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК 000694749, гр. София сумата от 831.31 (осемстотин тридесет и едво и 0.31) евро (1625.91 лева),
разноски в заповедното производство и сумата от 558.79 (петстотин петдесет и осем и 0.79) евро (1092.90 лева)
разноски в настоящото производство, на осн. чл. 78 ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК 000694749, гр.
София да заплати по сметка депозити на Окръжен съд Варна сумата от 1314.02 (хиляда триста и четиринадесет и
0.02) евро, на осн. чл. 77 от ГПК.
Решението може да се обжалва пред Апелативен съд Варна в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: